"ПОСТАВЯНЕ НА ГРАНИЦИ
Във властовата структура трябва да цари ред и законност, поради което в миналото се поставяха граници, очертаващи физическите, психическите и емоционалните стремежи на децата. Тези ограничения - какво може и какво не може да се прави, кое е редно и кое не - се налагаха така, сякаш семейството е полицейски отряд. Този подход кара възрастните да повярват, че определени ограничения са здравословни и полезни за децата - предположение, прието от мнозина, макар да липсват доказателства в негова подкрепа. Нека поясня: вярно е, че децата се развиват по хармоничен и здравословен начин, когато възрастните в семейството поставят известни граници. Но, както ще видим по-нататък, важно е и децата, и родителите да поставят свои граници. Прилагането им за другите е преди всичко властови жест.
При всеки разговор върху възпитанието на децата неизменно се стига до поставянето на граници. Обикновено си мислим, че този проблем стои само пред нашето поколение, че на родителите ни им е било далеч по-лесно. Всъщност определянето на границите винаги е било трудно. Открай време родителите са се обръщали към специалистите за съвет как да накарат децата си да “реагират“ или „да слушат“, както се казваше някога. Защото откакто семействата се стремят да поддържат властовата структура, родителите са съветвани да подхождат към поставянето на граници по четири начина: единство, твърдост, последствия и справедливост. Нека разгледаме всеки от тях поотделно.
ЕДИНСТВО
Казано е, че „съединението прави силата“ и именно такава е логиката зад един от лозунгите в семейството: „Важно е родителите да са единни във възпитанието на децата“. Срещал съм безброй двойки, които жертват брака си, само и само да постигнат този идеал, и които страдат от смазващо чувство на вина, защото не успяват. Те, както много други, вярват, че децата се чувстват най-сигурни, когато родителите им са единни, и са убедени, че вредят на децата си, когато не успеят да постигнат съгласие. Вярно, допуска се известно разногласие, но на него следва да се дава израз едва когато детето си е легнало. В присъствието на децата трябва да се демонстрира безусловно единство. От това обаче би имало смисъл само ако упорито приемаме семейството за политическа единица. Когато носителите на властта налагат ред и законност, действително е в техен интерес да постигнат съгласие, защото така ще могат да се изправят срещу децата си като единeн фронт. Родителите също така вярват, че липсата на единство би позволило на децата да настроят единия родител срещу другия, тоест да внесат раздор сред лидерите в семейството. На практика обаче родителите рядко са единни в мненията си. В много семейства например татковците налагат дисциплина, а майките ходатайстват за снизхождение. В такава ситуация майката се възприема не като нелоялен войник, а като семеен фелдшер, чиято работа е да се грижи за ранените. Но дори и в тази роля малко жени оспорват необходимостта от поставяне на граници, нито пък им хрумва да изследват ограниченията, в които те самите живеят. Според мен не е важно дали между родителите съществува съгласие, или не, по въпросите на възпитанието. Като цяло е важно да са единодушни за едно-единствено нещо, а именно, че няма нищо лошо да са на различно мнение. Децата ще се чувстват несигурни само когато родителите им в приемат различията си като нещо погрешно и нежелателно.
ТВЪРДОСТ
Проявата на твърдост е тясно свързана с единството и се счита за необходима за целостта на властовата структура. Когато членовете на семейството изразяват различни мнения, несъгласието се възприема като враждебна съпротива се стига до конфликт. А какво означава родителите да проявяват твърдост? Да могат в един глас да кажат „НЕ!“, когато детето откаже да се подчини. Здравословната алтернатива на тази борба за надмощие е откритият, искрен диалог, който зачита желанията, мечтите и потребностите и на децата, и на родителите. Именно такова поведение е белег за истински лидерски качества.
ПОСЛЕДСТВИЯ
А сега да предположим, че децата отказват да се подчинят, дори след като двамата родители са изразили единното си мнение с твърд глас. Какво следва? Независимо от конкретния конфликт, родителите обикновено избират един от следните два варианта: или прибягват до физическо насилие, или ограничават личната свобода на детето. И двата се прилагат трудно. Малцина от нас са в състояние да наранят децата си физически или да ограничат личната им или социална свобода с чиста съвест. Затова прибягваме към следните така познати оправдания:
• За твое добро е!
• Ще разбереш, като пораснеш!
• Трябва да се научиш да се адаптираш!
• Мен ме боли повече от теб!
• Щом не искаш да слушаш, значи трябва да ти го наби-
ем в главата!
А какво научават децата от всичко това?
• Когато родителят каже: „Аз взимам решенията в този дом!“, децата научават, че не разполагат с лична свобода.
• Когато родителят каже: „Аз ще говоря, ти ще ми слушаш!“, децата научават, че не разполагат със свобода на словото и че трябва да си налагат автоцензура.
Интересно, че след като накажат детето, много родители започват да се тревожат, че са навредили на отношенията си с него. В типичния случай тези опасения се изразяват под формата на искане: „Хайде сега, гушни татко и да забравим за случилото се“. Или, не толкова директно, под формата на въпрос: „Сега вече приятели ли сме?“. Колкото и да е иронично, точно това казват възрастните, Когато приключват любовна връзка: „Не може ли да си останем приятели?“. Чувството на неудобство и съмнение е напълно оправдано. Стигне ли се до последствия и наказания, родителите постепенно унищожават връзката си с децата. Отказват да поемат отговорност за възникналия конфликт и хвърлят цялата вина върху детето. Този модел на поведение уронва не само доверието на детето в родителите му, но и собственото му себеуважение.
СПРАВЕДЛИВОСТ
За мнозина родители съществена част от отглеждането на детето е свързана с критикуването му и с поправянето на допуснатите от него грешки. В такива случаи детето трябва да признае, че е сбъркало или да демонстрира искрено разкаяние. Според този модел възрастните трябва да накарат детето да осъзнае, че е допуснало истинска, сериозна грешка. Защото едва след като признае, че е сбъркало, ще може да се поправи. Този начин на мислене е довел до така популярните изрази:
• Срамота!
• Не е лошо да се засрамиш!
• Не те ли е срам!?
За нуждите на тази система, при която всеки конфликт между родители и деца се обяснява с липса на възпитание или несполука във възпитанието, е въведена концепцията за справедливост като ръководен принцип за носителите на властта. На практика това предполага родителите да се уверят, че детето наистина е виновно и едва тогава да пристъпят към наказанието. Тоест фокусът пада не толкова върху насилието, което прилагат, а върху несправедливостта, която била налице, ако накажат дете, което всъщност е невинно. Парадоксалното е, че децата на спазващи принципа на справедливостта родители често запомнят (и ненавиждат именно случаите, в които са наказани за нещо, което всъщност не са извършили. По-честото и дълбоко несправедливо усещане, че са лоши“ бива потискано, тъй като се приема за нормално - един вид, децата, отгледани и възпитани по система, основаваща се на критика, са така устроени. Концепцията за справедливост се прилага и в семейства, в които родителите полагат огромни усилия да не се държат „различно“ с децата си. По тяхната логика децата – независимо колко са различни едно от друго – следва да получават едни и същи подаръци по празници, едни и същи награди, едни и същи наказания и едно и също възпитание. Така някои ще получават точно това, от което се нуждаят, а другите не - и то на случаен принцип. Но родителите са със самочувствието, че са ,,справедливи“.
В много части на света все още широко се прилага наборът от ценности, който описах и който произтича от едно твърде старомодно схващане за природата на децата. Независимо какво мислим за тази система на възпитание, трябва да признаем, че методите често водят до успех, или поне са водели. Въпреки това, целта им – да се отгледат деца, които „слушат“ – е безкрайно вредна. Цялата концепция лесно може да се обобщи с предупреждението, което аз и моите приятели сме чували безброй пъти в детството си: „И да не забравиш да се държиш прилично, за да видят хората, че си възпитан".
Приоритетите на нашите родители се основават на такива външни ценности – децата да се научат да се справят“, „да се държат прилично“, да „се вписват“, „да се изразяват правилно“ и да казват: „Благодаря“, „Добър ден“ и „Благодаря, че ме поканихте на гости“. От тях не се очаква да бъдат себе си. Очаква се да се държат“ по определен начин, досущ както в пиеса. И понеже са „актьори“, се предполага, че ще си научат репликите. Сега, много години по-късно, когато знаем далеч повече за децата си, отколкото родителите ни са знаели за нас, ни е лесно да сме мъдри. Но не бива да забравяме, че и онези родители, които все още се придържат към идеята за семейството като властова структура, най-искрено вярват, че това е най-доброто за децата им. За тях тази система на възпитание далеч не е свързана основно с налагането на власт."
Йеспер Юл, "Твоето компетентно дете"
Във властовата структура трябва да цари ред и законност, поради което в миналото се поставяха граници, очертаващи физическите, психическите и емоционалните стремежи на децата. Тези ограничения - какво може и какво не може да се прави, кое е редно и кое не - се налагаха така, сякаш семейството е полицейски отряд. Този подход кара възрастните да повярват, че определени ограничения са здравословни и полезни за децата - предположение, прието от мнозина, макар да липсват доказателства в негова подкрепа. Нека поясня: вярно е, че децата се развиват по хармоничен и здравословен начин, когато възрастните в семейството поставят известни граници. Но, както ще видим по-нататък, важно е и децата, и родителите да поставят свои граници. Прилагането им за другите е преди всичко властови жест.
При всеки разговор върху възпитанието на децата неизменно се стига до поставянето на граници. Обикновено си мислим, че този проблем стои само пред нашето поколение, че на родителите ни им е било далеч по-лесно. Всъщност определянето на границите винаги е било трудно. Открай време родителите са се обръщали към специалистите за съвет как да накарат децата си да “реагират“ или „да слушат“, както се казваше някога. Защото откакто семействата се стремят да поддържат властовата структура, родителите са съветвани да подхождат към поставянето на граници по четири начина: единство, твърдост, последствия и справедливост. Нека разгледаме всеки от тях поотделно.
ЕДИНСТВО
Казано е, че „съединението прави силата“ и именно такава е логиката зад един от лозунгите в семейството: „Важно е родителите да са единни във възпитанието на децата“. Срещал съм безброй двойки, които жертват брака си, само и само да постигнат този идеал, и които страдат от смазващо чувство на вина, защото не успяват. Те, както много други, вярват, че децата се чувстват най-сигурни, когато родителите им са единни, и са убедени, че вредят на децата си, когато не успеят да постигнат съгласие. Вярно, допуска се известно разногласие, но на него следва да се дава израз едва когато детето си е легнало. В присъствието на децата трябва да се демонстрира безусловно единство. От това обаче би имало смисъл само ако упорито приемаме семейството за политическа единица. Когато носителите на властта налагат ред и законност, действително е в техен интерес да постигнат съгласие, защото така ще могат да се изправят срещу децата си като единeн фронт. Родителите също така вярват, че липсата на единство би позволило на децата да настроят единия родител срещу другия, тоест да внесат раздор сред лидерите в семейството. На практика обаче родителите рядко са единни в мненията си. В много семейства например татковците налагат дисциплина, а майките ходатайстват за снизхождение. В такава ситуация майката се възприема не като нелоялен войник, а като семеен фелдшер, чиято работа е да се грижи за ранените. Но дори и в тази роля малко жени оспорват необходимостта от поставяне на граници, нито пък им хрумва да изследват ограниченията, в които те самите живеят. Според мен не е важно дали между родителите съществува съгласие, или не, по въпросите на възпитанието. Като цяло е важно да са единодушни за едно-единствено нещо, а именно, че няма нищо лошо да са на различно мнение. Децата ще се чувстват несигурни само когато родителите им в приемат различията си като нещо погрешно и нежелателно.
ТВЪРДОСТ
Проявата на твърдост е тясно свързана с единството и се счита за необходима за целостта на властовата структура. Когато членовете на семейството изразяват различни мнения, несъгласието се възприема като враждебна съпротива се стига до конфликт. А какво означава родителите да проявяват твърдост? Да могат в един глас да кажат „НЕ!“, когато детето откаже да се подчини. Здравословната алтернатива на тази борба за надмощие е откритият, искрен диалог, който зачита желанията, мечтите и потребностите и на децата, и на родителите. Именно такова поведение е белег за истински лидерски качества.
ПОСЛЕДСТВИЯ
А сега да предположим, че децата отказват да се подчинят, дори след като двамата родители са изразили единното си мнение с твърд глас. Какво следва? Независимо от конкретния конфликт, родителите обикновено избират един от следните два варианта: или прибягват до физическо насилие, или ограничават личната свобода на детето. И двата се прилагат трудно. Малцина от нас са в състояние да наранят децата си физически или да ограничат личната им или социална свобода с чиста съвест. Затова прибягваме към следните така познати оправдания:
• За твое добро е!
• Ще разбереш, като пораснеш!
• Трябва да се научиш да се адаптираш!
• Мен ме боли повече от теб!
• Щом не искаш да слушаш, значи трябва да ти го наби-
ем в главата!
А какво научават децата от всичко това?
• Когато родителят каже: „Аз взимам решенията в този дом!“, децата научават, че не разполагат с лична свобода.
• Когато родителят каже: „Аз ще говоря, ти ще ми слушаш!“, децата научават, че не разполагат със свобода на словото и че трябва да си налагат автоцензура.
Интересно, че след като накажат детето, много родители започват да се тревожат, че са навредили на отношенията си с него. В типичния случай тези опасения се изразяват под формата на искане: „Хайде сега, гушни татко и да забравим за случилото се“. Или, не толкова директно, под формата на въпрос: „Сега вече приятели ли сме?“. Колкото и да е иронично, точно това казват възрастните, Когато приключват любовна връзка: „Не може ли да си останем приятели?“. Чувството на неудобство и съмнение е напълно оправдано. Стигне ли се до последствия и наказания, родителите постепенно унищожават връзката си с децата. Отказват да поемат отговорност за възникналия конфликт и хвърлят цялата вина върху детето. Този модел на поведение уронва не само доверието на детето в родителите му, но и собственото му себеуважение.
СПРАВЕДЛИВОСТ
За мнозина родители съществена част от отглеждането на детето е свързана с критикуването му и с поправянето на допуснатите от него грешки. В такива случаи детето трябва да признае, че е сбъркало или да демонстрира искрено разкаяние. Според този модел възрастните трябва да накарат детето да осъзнае, че е допуснало истинска, сериозна грешка. Защото едва след като признае, че е сбъркало, ще може да се поправи. Този начин на мислене е довел до така популярните изрази:
• Срамота!
• Не е лошо да се засрамиш!
• Не те ли е срам!?
За нуждите на тази система, при която всеки конфликт между родители и деца се обяснява с липса на възпитание или несполука във възпитанието, е въведена концепцията за справедливост като ръководен принцип за носителите на властта. На практика това предполага родителите да се уверят, че детето наистина е виновно и едва тогава да пристъпят към наказанието. Тоест фокусът пада не толкова върху насилието, което прилагат, а върху несправедливостта, която била налице, ако накажат дете, което всъщност е невинно. Парадоксалното е, че децата на спазващи принципа на справедливостта родители често запомнят (и ненавиждат именно случаите, в които са наказани за нещо, което всъщност не са извършили. По-честото и дълбоко несправедливо усещане, че са лоши“ бива потискано, тъй като се приема за нормално - един вид, децата, отгледани и възпитани по система, основаваща се на критика, са така устроени. Концепцията за справедливост се прилага и в семейства, в които родителите полагат огромни усилия да не се държат „различно“ с децата си. По тяхната логика децата – независимо колко са различни едно от друго – следва да получават едни и същи подаръци по празници, едни и същи награди, едни и същи наказания и едно и също възпитание. Така някои ще получават точно това, от което се нуждаят, а другите не - и то на случаен принцип. Но родителите са със самочувствието, че са ,,справедливи“.
В много части на света все още широко се прилага наборът от ценности, който описах и който произтича от едно твърде старомодно схващане за природата на децата. Независимо какво мислим за тази система на възпитание, трябва да признаем, че методите често водят до успех, или поне са водели. Въпреки това, целта им – да се отгледат деца, които „слушат“ – е безкрайно вредна. Цялата концепция лесно може да се обобщи с предупреждението, което аз и моите приятели сме чували безброй пъти в детството си: „И да не забравиш да се държиш прилично, за да видят хората, че си възпитан".
Приоритетите на нашите родители се основават на такива външни ценности – децата да се научат да се справят“, „да се държат прилично“, да „се вписват“, „да се изразяват правилно“ и да казват: „Благодаря“, „Добър ден“ и „Благодаря, че ме поканихте на гости“. От тях не се очаква да бъдат себе си. Очаква се да се държат“ по определен начин, досущ както в пиеса. И понеже са „актьори“, се предполага, че ще си научат репликите. Сега, много години по-късно, когато знаем далеч повече за децата си, отколкото родителите ни са знаели за нас, ни е лесно да сме мъдри. Но не бива да забравяме, че и онези родители, които все още се придържат към идеята за семейството като властова структура, най-искрено вярват, че това е най-доброто за децата им. За тях тази система на възпитание далеч не е свързана основно с налагането на власт."
Йеспер Юл, "Твоето компетентно дете"
- Log in to post comments